разкрачена

Установих че обичам да страдам. Очевидно гениалните и велики неща не ми се отдават- отдавна преминах възрастта в която изгряват децата-чудо. Не владея нито едно умение благодарение на което да променя света, хората и за съжаление установих и себе си. Ок, ясно, не съм гениална – I get it, и така редно е поне да си построя един уютен кът с някой уютен ръб, поне да живея нормално и „да си подредя живота” така да се каже.

Да ма не.

Стоя разкрачена между двата бряга все едно в нозете ми е влята сила която може да ги събере. Не може. Най-много някой да използва момента и да ми налее неговата сила между нозете ми. Няма да е за първи път. После ще си ходи у дома. А аз все така ще се крача като жаба на щъркелови крака. Т’ва живота си ебало майката.